Най тъжното сиртаки

10/08/2012 at 19:31:22 pm (Общи)

Не си бях ходил от доста време. Не бях виждал и тях двете от не знам кога.
Вървях в сутринта по полупразната главна улица и се канех да се върна с кафета за закуска, докато тя още спеше. Бях се измъкнал тихо, без да я будя и ѝ взех ключовете, за да не звъня като се върнех и се надявах да не се събуди, докато ме няма.
По средата на главната, пред Универсалния, видях акордеонист. Стабилен мъж на около 40-50 години. Хоро свиреше. Спрях пред него и се загледах в сръчните му пръсти и в хъса, с който разгъваше акордеона.
-Момче, откъде си?
-Тукашен съм.
-Не ми приличаш на тукашен.
Какво можех да кажа – приличах на някакво юпи – избръснато, подстригано, панталон, риза, дълго палто и чанта-куфарче. Изобщо – „мани го тоя“. А тукашен си бях! Седях и го гледах от високо, а той свиреше, усмихваше се и държеше в ръцете си всичката мъка, която ме свиваше отвътре. Държеше я и смачкваше с всяко затваряне на меха и с всеки изтръгнат тон…
Хорото свърши и продължи с друго, а аз се възмутих от себе си и седнах по турски на земята, за да не гледам отвисоко майстора.
-Тукашен съм, но отдавна не съм идвал.  В чужбина бях. Там се научих и аз да посвирвам малко.
-Вярно? Искаш ли? А аз да изпуша една цигара?
-Става!
Стана той, даде ми акордеона и си запали, а аз седнах на столчето.
Обичам да гледам света от уличното столче. Хората покрай теб – радват се, възмущават се, чудят се, смеят се… Хора, човещинка.
Направих две три песни, дори и кръгло левче получих, а майсторът си пушеше и се усмихваше.
-Хайде, мой ред е, да ти покажа как се свири народно, барем запомниш…
Отново засвири – още по-лудо и безкрайно, а аз стоях и зяпах в захлас.
-Майсторе, а сиртаки можеш ли да изкараш?
-Мога, как да не мога!
И започна… Бавно. Тежко, натрапчиво и неотстъпчиво…
А аз не издържах – хвърлих чантата на земята, хвърлих палтото, разкопчах две копчета на ризата, навих си ръкавите и забравих за всичко. Само едно нещо ми остана в ума: „Какво можеш да ми направиш, Всемогъщий? Нищо не можеш да ми направиш; само да ме убиеш. Убий ме, пет пари не давам; изкарах си яда, казах, каквото исках да кажа; сварих и да поиграя хоро и вече не ми трябваш!“.
Газех земята, хората зяпаха, а аз стъпквах цялата мъка в душата си. Борех се с нея и я разкъсвах, а майсторът само се усмихваше и ме гледаше. Гявол беше, видя ме, че ми е тежко и още по-бързо засвири.
Десет ли, двадесет ли минути ме държа на пангара, ама като си се хванал на хорото – ще го играеш до край. И играех. Тъжно ми беше и играех. Хубаво ми беше и пак играех. Възхищавах му се на умението и на силата и се опитвах да го надиграя, а той се опитваше да ме надсвири. А и нали „…звяр е той, иска да е нашироко“. Не беше сандур акордеонът, но и той иска широкото. Като се раззине – върви го спирай.
Надсвири ме майсторът, а аз го надиграх. И ми стана по-леко. Видях го, че и той грейна, драго му стана.
Събрах се и си тръгнах и го чух как засвири бавничко и полекичка.

Грях имам, началство. Грях, че не взех диска с неговата музика. И другия път като играя сиртаки – и този грях ще го сгазя и стъпча. При другите грехове да седи омаломощен и премазан.
Звяр е сиртакито – иска маси и агнета; иска простор, вакханалия и с кръв да го полееш и с пот да го удавиш. Не можеш го затвори в диск.
Затова, началство, ако видиш акордеониста пред Универсалния – питай го: „Свири ли сиртаки?“.

Advertisements

има 1 коментар

  1. Rumena Zlatkova said,

    Болезнено и истинско. Значи така се раждали красивите текстове!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: